11 ноември 2017

По повод техниката


Тя [културата на гръмоотвода] (Blitzableiterkultur) означава облекчаване, ограничаване на страха, минимализиране на риска. С помощта на техниката си изграждаме протези, брони, черупки и защитни пространства.

Рюдигер Сафрански


Така техниката се схваща като самокомпенсаторен механизъм на човешкото, като естествен инструментален продължител на човешкото, обслужващ инстинкта за самосъхранение. Дали обаче тъкмо това не пренебрегва самостойността на техниката? Според Хайдегер техниката се отличава от света на инструментите тъкмо по това, че тя винаги вече е еманципирана от човешкото и то по такъв начин, че го засяга в неговия корен.

Техниката не е просто защитна механична ръка, продължител и интензификатор на уменията на самата ръка, тя по същността си е епистемен начин на отнасяне към самите природни неща, операционализирайки ги. Техниката е начин на превръщане на природата в безрода.

06 ноември 2017

За разликата между произволността и свободата на избора


Произволността се заключава в това да вършим това, което искаме или това, което просто, незнайно откъде, сме решили.

Но в свободата се крие и нещо далеч повече - това ние да сме свободни да решим така или другояче.
Т.е. според идеята за свободата (напук на компатибилистите) не само нашите действия би следвало да са в наша власт, но и самите решения, въз основа на които извършваме тези си действия.

05 ноември 2017

За Thanatos и смъртта


Какво щастие, че Thanatos е митична фигура. И най-мощната природа е безсилна срещу митологията.

***
И все пак какво би поразило Tanathos при срещата му със смъртта? Вероятно не толкова натуралността на последната, колкото упоритата ѝ несловоохотливост, самопогълнатото
ѝ ограничаване до едносричия.

***
Thanatos никога не би се явил в ролята на екзекутор, той би предпочел тази на изкусител.


* Фрагментът е от картината Триумфът на смъртта на Питер Брьогел Стари.

04 ноември 2017

За "интелектуалците" и липсата на жизнен опит


Някои хора, смятайки се сами за "интелектуалци", обичат да се шегуват с призванието на интелектуалеца. Вероятно считат това за проява на висша степен на самоирония. С вулгарно-присмехулен тон реферират към това, че в крайна сметка и интелектуалецът търчи към банкомата за да подсигури съществуването си.

Това обаче, което със сигурност липсва на тези хора, е усетът за насъщност на света на идеите, с който се занимават. Определено въглищарят няма нужда да се уверява в насъщността на въглищата, които копае. По същия начин и специалистът по Омир няма нужда се уверява в насъщността на Омировия текст. Той е, което го обсебва, той е, което го поглъща.

Ето защо, онова, което в крайна сметка различава интелектуалеца от "интелектуалеца" (в кавички) е отсъствието у последния на базисен тип опит и връзка със света (или поне с онова, което той претендира да е негов свят).
Което си е за окайване.

02 ноември 2017

Завръщането


Поетико-митологичната мощ на темата за завръщането всъщност се корени в диалектическата му природа - в това, че е възможно завръщане към място, на което всъщност никога не си бил. В определен смисъл всяко едно завръщане е такова.

Одисей, след избиването на женихите, дали би могъл да си легне със същото сърце до Пенелопа, както отпреди солната нива?

Завръщането става толкова по-притегателно насъщно, колкото по-невъзможно е то.

28 октомври 2017

Силюза


Когато беше по-малък, синът ми Петър беше затруднен да изрече "илюзия" и казваше: силюза.

От силюза би могло да се получи много хубава дума - аз бих си избрал да я разбирам така: илюзия, дотолкова пряма и безхитростна, че вече е отвъд самозалъгването.

25 октомври 2017

Човешко, твърде ... нечовешко


Предан, той все още пазеше формата на крака на господарката си; този жалък пантоф, по-състрадателен от душите на хората, не беше все още забравил любимия си многострадален крак.

Казадзакис, Зорбас


Човек би могъл да се засрами не само пред животните, но и пред вещите.
Но само когато съзре през тях едно изискване, което сам е издигнал към себе си.

24 октомври 2017

Ordo amoris


Историко-литературно погледнато, най-експлоатираните като метафори органи на тялото са: сърцето, жлъчката и мозъкът.

От трите, единствено сърцето носи в себе си изключително позитивни конотации.
Сравнен с него, дори мозъкът е твърде пихтиест орган.

19 октомври 2017

Смъртността като условие на човешкото


Има една системно несъзирана интелектуална мощ в античния (елинския) начин да се говори за човека, според който живите биват назовавани смъртни.

Живите наистина все още не са мъртви, но пък са тъкмо смъртни. Да се види в смъртността фундаменталното условие на човешкия живот се изисква една съвсем не тривиална диалектическа проницателност, тъй чужда на модерния човек.

Човекът в смъртността си е онтологически уникален (самотен). Защото и боговете, и животните са бъзсмъртни. Боговете са индивидуално безсмъртни, а животните - бъзсмъртни в рода.
Човекът от своя страна е отчужден и от Олимп, и от Природата.

По повод епистемната роля на въображението


Защо не бива да се подценява епистемната роля на въображението? - Защото единствено то работи с модалността на възможното като че то да е действително.
N.B. Важността на художествената литература за философията!

А дали изобщо е смислен един чисто рационален подход към модалностите? - При положение нашата дълбоко вкопана метафизическа склонност да привилегироваме наличното?

17 октомври 2017

За живите - по-добре нищо


Има нещо изконно накърняващо достойнството (и на двама ви) в това да обсъждаш лекословно жив човек, защото той винаги ще е повече от това, което би могло да бъде казано за него.

Най-малкото поради спецификата на болката, която не може да бъде поета.

Участник или наблюдател?


В метафората за живота като сцена най-достойната роля естествено е отдадена на зрителя.

Защото цялата бляскава бутафория на театралната постановка е по презумпция предназначена за полумрачната солиптична туба на неговото - на зрителя - собствено съзнание и вътрешно възприятие.

11 октомври 2017

Темперамент и природа


Черепът, следван от темперамента, са двете най-твърди части на тялото.

Дж. М. Кутси, Позор


Вкочанеността, петрификацията на темперамента, който ние винаги вече заварваме в себе си, дарен ни сякаш на поднос от природата (подобно череп). 

Но тук има и ирония спрямо природата, темпераментът съвсем не е част от тялото, нежели и от душата, макар че тя е принудена постоянно да се бори с твърдостта му.

26 септември 2017

За философията, с малко помощ от Казандзакис


[Той] е завладян [...] от основните проблеми на живота и 
ги изживява като непосредствени, неотложни нужди.

Казандзакис, Алексис Зорбас


С тази фраза Казандзакис търси да удостовери светогледния и философски потенциал на Зорбас. Героят му не теоретизира, а непосредствено живее и диша големите проблеми. 
Но тук има скрита една метаморфоза. - Защото какво остава от проблема, живян непосредствено като нужда, потребност? - Един непосредствен нагон.

Философията не е нагон, тя е едно непрекъснато болезнено снемане и критика на въпросното снемане. Но критиката може да остане жива, само доколкото и самото снемане остава живо.

Философията паразитира върху негативността на нашия дух.
Душата, бидейки позитивна, не може да се издигне до философия. А Зорбас е твърде душевен, донякъде дори задушевен.

25 септември 2017

Tertium datur est


В логическия закон за изключеното трето (tertium non datur), онова трето или средно, което всъщност е изключено (the excluded middle) е самият живот.

Животът никога не се развива в полето между чисти, контрадикторни противоположности и в този смисъл животът не е дори the Middle-earth, доколкото той, самото средно или трето, е единствено даденото.

Чистите противоположности съвсем не са дадени, те са рационално пре-суб-понирани, т.е. пред- или под-разположени, подобно на латентните вектори на една координатна система.

22 септември 2017

Болка за умиране


Започвам да осъзнавам една истина, която като младеж знаех само външно, теоретично, през свидетелството на Киркегор. И на която поради това гледах високомерно, като на саморазбираща се.

Истината е следната:
Не смъртта е болка за умиране, отчаянието е.

Тази истина става истина, едва когато видиш в нея своя живот.

13 септември 2017

Неведение, импотентност и страх


Изглежда уместно, щото мъж, който не знае какво да прави с жената в леглото си, да не би трябвало да знае и какво да пише.

Дж. М. Кутси, В очакване на варварите

Това вероятно е валидно само за мъжете, които все пак са приели жена в леглото си, защото онези, които съвсем не се изкушават от подобно нещо, явно не страдат от недостиг на идеи и теми.

И все пак дали половата импотентност и интелектуалната импотентност действително са свързани в някакъв общ сплит?
- Вероятно в страха да се довериш и да се отдадеш на собственото си, вътрешно alter ego.

23 август 2017

Естественост и процедури


Естествеността, или както би се изразил Хегел - непосредственото, не подлежи на възвръщане.
Опитите за връщане към или дори за поддържане на естествеността са културни процедури, които граничат с перверзията.

Това е неизбежно така дори, или особено в случаите, когато естествеността е идеал.

10 август 2017

Опции и саморазбиране


Възможностите за действия не са дискретни предмети, които подобно ябълки да могат да бъдат преброени.

Исая Бърлин


Наред с недискретната им (континуална) природа и невъзможноста на самите опции да станат експлицитно броими, нещата се усложняват и от това, че и всяко специфично действие би могло да промени и саморазбирането ни по определен начин. А тази херменевтика от своя страна може да отвори като възможни за мен други опции и респективно да затвори други като невъзможни.