Breaking the Waves

Вчера гледах за пръв път Порейки вълните (Breaking the Waves) на Ларс фон Триер. Заглавието наистина е точно, защото едва ли може да има нещо по-непоколебимо, непосредствено, еднопосочно, тенденциозно, наивно и безогледно от обсесията на една жена.
В един по-универсален план - пред непреклонната увереност на един човек външният свят губи плътност и се десубстанциализира.
Останах обаче някак си разочарован от финала, защото оздравяването (макар и представено съвсем непринудено) и патетиката на небесните камбани за мен затварят филма откъм възможни нюанси в прочита.

Стилистично обаче филмът е сниман безподобно. Сякаш документалният поглед към интимния свят, наместо да го снеме, го прави още по-наситен и съкровен. Не съм виждал друг режисьор, който, на глед без капка нежност, да постига такъв ефект.

Мислене vs. мозък

Мисленето е единственият акт, който се осъществява само и изцяло от първо лице. Нещо повече, мисленето е изобщо условието за възможността на действие от първо лице и за формирането на Аз и в крайна сметка на личност.

С оглед на горното изглежда твърде нелепо, как някои хора тъй леконравно прехвърлят отговорността за мисленето си върху един орган или предмет, за който те говорят в трето лице, а именно върху мозъка си. Представата, че нещо друго (един мозък) мисли вместо теб, е не просто индекс за един предхождащ я отказ от мислене, а и симптом за перманентното му отсъствие, в неговия същински статус на автономия.*

_______
* Твърде показателно е до каква степен научната фикция за един изцяло обективен свят (която сама е продукт на теоретично мислене) се е наложила в съзнанието на съвременните хора и е допринесла за закърняването на тяхното мислене – дотам, че те да приписват отговорността за собственото си мислене на обекти.