30 май 2010

Nature morte


'What have we become? What have we chosen to be?'

Peter Hammill
, Still life

"В какво се превърнахме? Какво избрахме да бъдем?"

Питър Хамил
, Натюрморт*

В напрежението между тези два въпроса е положено човешкото съществуване.
Между това, което се случва да бъдем и това, което избираме да бъдем.

Демаркационната линия обаче съвсем не винаги е очевидна. Избирайки себе си, ние често се заварваме същите, при което завареното е гротеска на избора. Станали някакви, ние в последствие се избираме същите, за да се залъжем, че съдбата се е разкрила в избора.

При това въпросът дали това, в което сме се превърнали, е онова, което сме избрали да бъдем, винаги остава.

____________________________
* Still life може да се преведе двояко: като 'застинал живот' (натюрморт в изобразителното изкуство) или като полу-утешителното 'все още живот'.

20 май 2010

Суетата, няколко дефиниции


1. Суетата е отчаяние. Отчаяно бягство от себе си чрез привнесена идентичност.

2. Суетата е пустош – пустотата на вътрешното за сметка на външното.

3. Суетата е самотност, в която присъствието на другия е инструмент за себелюбуване.

4. Суетата е суета на суетите – тя тавтологично се храни от себе си и загива от себе си.

5. Суетата е панаир – пространство, в което се акумулират само частни присъствия и частни интереси.

6. Суетата е мизерия (нещастие), в която ласкан и ласкател, оплакван и оплаквачки само формално се различават.

7. Суетата е мед, що звънти или кимвал, що звека*.

________________________________________
* Виж Първо послание до Коринтяни, 13:1

17 май 2010

Анонимността на разума


"Истините на разума важат анонимно: тук въпросът не е 'Кой е казал?', а 'Какво е казал?'. [...] Почитта към личността служи за да поласкае собствената ни суетност по един косвен начин."

Кант
, Лекции по логика

Разумът е анонимен, доколкото е надперсонален, той обаче винаги формира лично отношение към истината, доколкото се схваща отговорен за нея. И в тази отговорност няма и следа от личната /персонално-индивидуална/ суета.

14 май 2010

За вкуса и навиците


За човек навикнал с вкуса на заместителя (ерзаца), автентичният вкус ще се окаже твърде силен, съответно неприятен.


Маурицио де Агостини, из Естетически фрагменти

13 май 2010

За конфликта мислене и език


Всеки пишещ човек би трябвало да е изпитал това, че в хода на опита му да изрази езиково мислите си, те постепенно започват да се проясняват и прецизират. Това е така, не защото езикът е помощник на мисленето, а точно обратното - защото му е враг. Всеки конкретен езиков изказ изопачава интенцията на мисълта, която е била вложена в него. Именно поради този външен езиков натиск, на който е подложено, мисленето започва да отстоява себе си. Всяка дума и израз се явява за него криво огледало и то се намира призвано да изправи това изкривяване търсейки нови все по-адекватни думи и изрази.
Имено в опита си да минимализира изопачаването, което го е постигнало чрез обстоятелството, че е придобило езикова плът, мисленето детайлизира себе си и добива опит за собствената си безкрайност от определения в противовес на крайния набор от средства на езика.

Самият този процес е, разбира се, безкраен, защото мисленето никога не ще е в състояние да постигне тъждество със себе си в своята словесна плът. Този процес е и единствено възможният за себеразгръщането на мисленето, защото то не притежава друг външен критерий за своето богатство освен нищетата на тялото, в което е извършило своето самоотчуждение.

11 май 2010

Идентификация и идентичност


1. Човек обикновено бързо и лесно се идентифицира в група - това е просто идентификация като част. За да удостовери себе си като част той често се нуждае от един само външен знак или белег за принадлежност, като при това не се изисква някаква особена реципрочност - групата не е лице.

2. Човек обаче бавно и трудно се идентифицира в заедност с някой друг, защото за това винаги се изисква реципрочност, при това такава, която да се яви лична - собствено взаимност. Такава идентификация често остава недовършена именно поради същинския проблем на взаимността - рефлектираната (осъзнатата) взаимност никога не се припокрива с преживяваната.
Тези недовършени идентификации винаги остават травмиращи - хората се опитват да ги репродуцират постоянно (дори и с нови персонажи), опитвайки се да умиротворят миналото в едно постоянно отлагано настояще.

3. Идентификацията е търсене на себе си извън себе си, постоянен опит за преодоляване на идентичността (непосредственото отношение със себе си). Проблемът тук е, че идентичността също е отношение (макар и непосредствено), а не даденост. Така установяването в идентичност не може да стане чрез отказ от идентификации.