29 ноември 2011

Carla Bley



Карла Блей е прелестно музикално бедствие.
Колкото нежно, толкова и шокиращо изключение в света на музиката. Жена – композитор, лидер на биг-бенд и чудесен пианист. При това жена и духовита и одухотворена в творчеството си.

Карла дължи фамилията си на първия й съпруг – Пол Блей, един от големите джаз-пианисти от 60-те насам. Това обаче може да е донякъде подвеждащо, защото Карла Блей е още от началото на кариерата си музикант, който е не толкова воден, колкото сам води. В това отношение тя е наистина изключение - жена, която увлича мъжкия свят не с друго, а тъкмо с идеите си.

Стилово музиката й може да бъде определена като биг-бенд джаз и джаз-авангард, но с цялата условност на тези определения. Наред с големите биг-бенд проекти, Карла Блей като пианист прави и чудесен камерен джаз най-вече в дует с басиста Стив Суолоу.

Музиката на Карла Блей е от една страна премислена и перфектно аранжирана, но от друга - изпълнена с размах и нюансирана. При първо слушане композициите и аранжиментите могат да се сторят педантично оформени или дори изсушени до детайла, но в дълбочината им има жив дух – игрови, шеговит, скептичен, дори саркастичен. Това е музика, в която сериозност и намигване сякаш са се слели в един-единствен лек в същината си жест.

Карла Блей е американка, но заедно с това и европейка, най-малкото поради това, че дейността и концертите й от десетилетия насам са съсредоточени най-вече в Европа. В музиката й американското суинг и би-боп клише е доведено до един очарователен и преднамерен предел, в който то сякаш непринудено се е сляло с европейската музикална традиция на градските духови оркестри.

Един от любимите ми записи на Карла е Европейското й турне от 1977, на което тя записва с някои от английските джаз-музиканти от кентърбърийската сцена – Елтън Дийн, Хю Хопър, Гари Уиндо. В албума те допринасят с едно специфично фрий-джаз звучене - с един лек нюанс на налудност в повече, нещо, което обикновено отсъства в повечето й изящно балансирани запаси.

Ето само част от джаз-музикантите които са взели участие в нейни проекти, т.е. такива, в които тя е била лидер: Михаел Мантлер (вторият й съпруг), Чарли Хейдън, Дон Чери, Дейв Холанд, Гато Барбиери, Пол Моушън, Енрико Рава, Кени Къркланд, Анди Шепърд...

P.S. Първата ми среща с музиката на Карла Блей дължа на моята прекрасна Ваня.

________
Биг-бендът на Карла (1995)
И през 2009
Един очарователен (вокален!?!) дует със Стив Суолоу
И трио със Суолоу и Анди Шепърд

За Карла Блей в Wikipedia и в All About Jazz.

25 ноември 2011

Самоопровергаване


Човек е същество, непрестанно склонно към самоопровергаване.

Или както е чудесно казано с думите на Анджело на Шекспир (или по-точно с техния превод):

Ах, щом сме грешни, себе си не знаем -
желаем нещо и не го желаем.

Шекспир, Мяра според мяра

Превод: Валери Петров

24 ноември 2011

Привилегията на плача


Големият ми син Петър няма особени проблеми с това да споделя лични вещи и пространство с малкото си братче. С готовност обявява, че е готов да споделя и бъдещи пътешествия и приключения. Единственото, спрямо което не желаеше да допусне посегателство и от което съответно доскоро му бе твърде трудно да отстъпи беше привилегията на плача. Привилегията да плаче явно и на висок глас да настоява върху своята безпомощност и нуждата да бъде обгрижван.

Ето защо един от най-сериозните белези за съзряване ми се струва тъкмо това – човек да започне да плаче единствено пред самия себе си и твърдо да отстоява тази си самота.

_______
Петър наскоро прехвърли 3 години и половина, а Антон скоро ще навърши три месеца.


13 ноември 2011

Versöhnung


Има една чудесна дума в немския език, която гласи Versöhnung. Тази дума обикновено се превежда на български като "помирение", но това може да бъде твърде подвеждащо. Под помирение тук не се разбира нито инструментално-целевият акт по сключване на примирие (което може да остане съвсем външно по отношение на воюващите), нито сантименталната стъпка да се сдобриш с някого (която може да бъде зависима от моментно състояние и нагласа). Versöhnung е помирение, което съвсем не на последно място е помирение със себе си. За човек не е възможно да се помири с някакъв антагонист (или антагонистична сила) без да е постигнал вътрешен мир със самия себе си.

Някой би могъл да възрази, че за човек е невъзможно да постигне вътрешен мир другояче освен в смъртта. И в този смисъл Versöhnung може да бъде религиозно понятие, което изразява личния аспект на спасението. Само спасеният, преминалият през смъртта, е в мир със себе си.

_______
Етимологически Versöhnung е свързано със Sühne (изкупление). В християнски теологически план Versöhnung e възможно само чрез и в Христос.

08 ноември 2011

Картезианският демон и истината


Представете си един картезиански демон.
Той, разбира се, съвсем не е задължително да притежава сетивно-възприемаем облик. За сметка на това обаче, подобно на Мефистофел, той ще е в състояние да каже за себе си: Аз съм онзи дух, що вечно зло желае.

Представете си сега този радикален зложелател изправен не срещу вашето окаяно тяло, а срещу вашия чист Аз, т.е. срещу чистото ви мислене или cogito. Единственото зло, което картезианският демон ще в състояние да ви стори - е да ви мами. А онова, по отношение на което той ще е в състояние да мами, е съдържанието на мисленето, макар не и неговия акт. Както подчертава Декарт, единствено актът на мислене би останал несъмнен.

Съдържанието на мисленето с оглед на неговата автентичност се нарича истина. Ето защо истината е свещена дума, с още по-свещен предмет - защото дори и да бяхме свободни от всякаква собственост, да нямахме никакви тела и да бяхме лишени от близки хора, истината би останала единственият възможен обект на посегателство.

04 ноември 2011

Болка и озадачение


Едно от най-силните и разтърсващи преживявания може да бъде това - да видим озадачение в най-ранния детски поглед*, озадачение провокирано от болка. В такъв един детски поглед е сякаш синтезиран целият екзистенциален проблем, изразим чрез въпроса: Къде съм попаднал? - Въпрос, който важи в неразличимост както по отношение на света, така и по отношение на собственото ни тяло.

Като че ли тъкмо в това начално детско озадачение има своя корен и питането, което може да сполети възрастния: Защо не мога да се абстрахирам от болката, след като се осъзнавам различен от нея? Защо болката и в едно с нея тялото ми са ми дадени по същия неотменим начин, по който аз сам съм си даден?

______________
* Малкият ми син Антон тези дни навърши два месеца.