Има един дефицит в българската дума
битие, който се изразява в това, че тя по вид се отличава от всички форми на глагола
'съм' и в това число от неговия инфинитив, който е прието да съвпада с първото лице единствено число.
'Битие' и
'съм',
'битие' и
'е' чисто езиково не си личи да имат връзка.* Битието така да се каже се мисли в българския не от-глаголно, а от-съществително. Така то се свежда едва ли не до застинал предмет или до статукво.
Не е така в руския, който още помни връзката
быть –
Бытие.
Не е така в повечето европейски езици, където отново
битието чисто езиково е инфинитивът на глагола
съм: немски
sein –
das Sein, френски
être –
l'Être. Или пък причастие от него: английски
to be –
the Being.
Още повече върху битието тежи родството му с една друга наша дума – думичката
бит. Така най-близкият глагол до думата
битие на български се оказва глаголът
битувам. Ето защо никак не е за учудване, че представлява огромно предизвикателство за българина да мисли своето битие отвъд своето битуване и битност.
А тъкмо трансценденцията на битието по отношение на битността е условие да мисля себе си като личност.
_______________
* Това наблюдение важи единствено и само за сегашно време на глагола
съм. В бъдещо време или пък в условно наклонение
да бъда изразява недвусмислено своето етимологично родство с
битие. Благодарен съм на Нина Димитрова за това напомняне като ограничение на моята теоретична претенция.