'Щастието' в дименсиите на времето

Думата щастие може да бъде изричана смислено единствено и само ретроспективно. „Струва ми се, бях щастлив тогава”, със съответна нотка носталгия по отношение на онова вече неактуално минало.

Когато думата щастие бива изричана проспективно, тя се изрича винаги с екстраполация на модели на миналото (които могат да са и фантазни) върху едно желано бъдеще.

Думата щастие няма никакво приложение към настоящето, защото ние никога не сме дотолкова осъзнати, че сме благодарни за евентуално актуално щастие. Онова, което може да ни обземе тук и сега, за жалост е само еуфория.

А еуфорията от своя страна също може да се превърне в ретроспективен модел, който да направи още по-празно говоренето за щастие в проспективен план.
Думата "проспект" идва от латинското prospectus, което условно може да бъде преведено като 'поглед напред', 'взиране в далечината'. А както всеки знае от собствен опит, проспектите, особено рекламните, се оказват винаги по-хубави от онова, което ни чака.

Ето защо никога, ама никога, не се подавайте на изкушението да рекламирате пред себе си собственото си бъдеще.

Къща без огледала (Из 'Книгата на Р')

Живея в къща без огледала. Избягвам близост с полирани повърхности. Не се навеждам над кладенци и вирове.

Държа да се оглеждам единствено в твоите очи.

Нагоре или надолу?

Пътят нагоре и пътят надолу е един и същ. 

Хераклит

Тази мисъл на Хераклит е учудващо близо до естественото съзнание и учудващо далеч от ума. Така например често може да ни се случи да кажем: "Върнах се по същия път" - без обаче с това да изпадаме в противоречие, защото имаме предвид, че макар и посоките да са били различни, тъкмо пътят е бил един и същ.

И все пак умът е склонен да привилегирова посоките - за него съвсем не е едно и също дали отиваме или се връщаме, дали се изкачваме или слизаме. Умът определено предпочита изкачването, обича го най-малкото като метафора.

Така се изисква голяма сила за да кажем с Хераклит: Пътят нагоре и пътят надолу е един и същ, казвайки това не с навика на ежедневието, а с патоса на ума. Защото да открием една ежедневна истина с патоса на (раз)ума означава да я преобърнем с главата надолу. А това определено не е най-удобното положение, дори за истините.

Миналото (Из 'Книгата на Р.')

Миналото е едно от най-тежките неща, дори като се замисля, няма по-тежко. Нищо не тежи повече от необратимия факт, че нещо лошо вече се е случило (с мое или дори без мое съдействие). Фиксираш ли се в миналото, бъдещето изглежда празна абстракция.

Единствените лекове срещу миналото, които аз познавам, са изкуството и прошката. Хубава книга или симфония са в състояние да ме измъкнат от миналото, това са търпеливи отрязъци, през които времето спира. Но проблемът е, че докато съм жив, времето спира само временно, винаги се случва така, че нещо дребно ме връща отново в живота. Значи онова, което остава, е прошката. Простя ли на себе си и на другите, товар пада от плещите ми и вече мога да гледам към миналото полу-извърнат. Дори да си позволя полу-усмивка.

А може би все пак прошката не е пълна?!?

За 'субективността' на истината

Субективна ли е истината? В смисъл, въпрос ли тя е на гледна точка? А може би поне тя е средно аритметично от всички възможни гледни точки? - Естествено, че не.

В познавателен план истината е онзи нормативен хоризонт, който е в състояние да превърне дадено мнение в адекватно.

В екзистенциален план истината е онзи (личностен) жизнен хоризонт, който е в състояние да превърне даден жест в автентичен.

И в двата смисъла е абсурдно да подлагаме истината на гласуване.


* Бележка: Един от основните проблеми горе е как следва да се разбира изразът "нормативен хоризонт". 'Хоризонт' е добър термин, защото предполага ситуираността на онзи, за когото хоризонтът е даден. А 'нормативен' снема релативността, която би произтичала от тази ситуираност. С това обаче проблемът е само набелязан.