Мотиви и мотивация

Думата „мотив” идва от латинското motivus, което означава движещо или задвижващо. Мотивът е вътрешното задвижващото основание на волята по отношение осъществяването на някаква постъпка. И тъй като мотивът е именно радикално вътрешен, дори интимен, на повърхността на съзнанието ни често сме склонни да се самозалъгваме за същинските ни мотиви да предприемем дадена постъпка.

Съвременната дума "мотивация" пренебрегва иманентната същност на онова, което собствено се разбира под мотив. Считат дори, че мотивацията подлежи на измерване и че колкото по-силна е тя, толкова по-добре.

Е, възможно ли е някой да има „силна мотивация” и въпреки това да не осъзнава ясно вътрешните си мотиви да се стреми към това или онова?
- Не само е възможно, но и често е действително.

Клистен

Клистен (Κλεισθένης) е един от най-големите политици на античния свят, а може би първият същински политик, а в определен смисъл - и бащата на гражданското общество.

След падането на тиранията на Пизистратидите в Атина, около 510 пр.н.е., Клистен реформира атинската държавна система така, че използва традиционния принцип на идентификация на атиняните с принадлежност към един от четирите героически рода, модифицирайки го в полза на нов принцип на идентификация - този с дема, т.е. с общото жизнено пространство, което група от граждани обитават.

Родовият принцип, т.е. племенният принцип на общата кръв е изместен от принципа на общото открито и съвместно пространство, от принципа на гражданствеността.
Това е толкова смайваща промяна от преди хилядолетия, че някои съвременни "политически" явления изглеждат тъй архаични и примитивни, в сравнение със случилото се в онези дни.

Идентичност и спомен

Има феномени на съзнанието за време, които биха могли да се нарекат съответно първичен и вторичен спомен.

1. Първичният спомен е почти винаги актуален в будно състояние – той осигурява последователността и продължителността (т.е. континуалността) на съзнанието за дадена ситуация, което без него рискува да се разпадне в безсвързани фрагменти. Първичният спомен никога не е преднамерено-съзнателен, той се случва без друго, например – слушането на музика или участването в разговор е невъзможно без да удържаме непосредствено в съзнанието си току-що възприетото. Първичният спомен се случва без припомняне, той няма нужда от специален акт по реконструиране на миналото, той е прякото съзнание за току-що възприетото.

2. Вторичният спомен се случва именно посредством акта на припомняне – бил той преднамерен или не. Неговото съдържание протича в съзнанието под индекса: „не сега”, т.е. онова, което си припомняме, изрично съзнаваме, че не е случващо се в настоящия момент. Съответно, съзнаваме, че то е реконструкция на дадена ситуация или времеви отрязък от миналото. Вторичният спомен много често може да изисква в себе си специални усилия по припомняне, т.е. актуализиране на миналото. Поради това често той е съпровождан от съзнанието за непълнота на припомненото.

***
Първичният спомен обуславя идентичността ни като живи, съзнателно-практически същества, докато вторичният спомен обуславя идентичността ни като личности, способни на биография.


P.S. Хусерл нарича първичния спомен ретенция (Retention), от задържане, удържане на латински.

Дух и дихание

Не само в българския и в славянските езици етимологията на думата дух е свързана с дишане (дихание). По същия начин е в гръцкия: pneuma (дух) – pneo (дишам), също така е и в латинския: spiritus (дух) - spiro (дишам).


Ето изявени някои понятийни моменти в аналогията между дух и дишане.

1. Усвояването на чуждото (вдишване) и отчуждаване на своето (издишване)

2. Приемане и отхвърляне, ангажиране и дистанция

3. Свиване и разширяване, движение навътре (рефлексия) и движение навън (обективация)

***
В тази връзка можем да припомним и дефиницията на Хегел за дух, според която духът е онова, което живее в своето друго, онова, което удържа себе си в своята смърт. Т.е. дори в издишването, духът е в себе си и за себе си.


Допълнение: В тази връзка е любопитно, че изразът "последното из-дихание" бележи тъкмо напускането на духа, "последното издихание" като лишаване от дух представлява момента на самата смърт.

От "качеството" към антиутопиите

Гръцката дума за качество (ποιότης) идва от въпросителното местоимение какъв? (ποῖος). Ето защо качеството е онази определеност, с която отговаряме на въпроса какъв?, т.е. то е 'каквината' (или аспект от 'каквината') на някакъв обект или лице.
Особено в случая с лицето или личността е ясно видимо, че отговорът на въпроса какъв? съвсем не може да бъде редуциран до отговора на въпроса колко?, т.е. качеството е нередуцируемо до количество.

И все пак модерната наука започва тъкмо с едно ведро предоверяване на количеството: познаваеми (и съответно подлежащи на обяснение) са само онези качества, които подлежат на математизация – т.е. на изчисление, съгласно определени математически модели.

Така че радикалният въпрос би бил следният: в правото си ли ще бъдем да говорим освен за "био-метрични данни" също така и за "персоно-метрични данни"? Подлежи ли качествената определеност на една личност или дори на едно личностно действие на математическо моделиране, респективно на изчисление?

Ако някой е склонен да отговори на горния въпрос с оптимистичното „Да!”, то той ще е принуден да приеме също и чудесната картина на една утопия, според която в обозримо бъдеще законодателите и съдиите ще могат да бъдат заменени от компютри (или най-малкото от оператори на компютри).

P.S. Впрочем в съвременна България горното наистина би могло да изглежда като утопия, дори без излишното анти- отпред.

Протестите трябва да продължат!

Протестите трябва да продължат! Най-хубавото на тези протести е именно това, че хората излязоха от частно-приватното си съществуване, от живуркането на ниво индивид и семейство като издигнаха общ, социално резониращ глас. И заявиха на тази отвратителна олигархична прослойка, която си присвои промяната, отглеждаше си услужлива опозиция и с години режисираше прехода, осребрявайки политическа власт във финансова и обратно, че трябва да си върви!

Никога досега едно правителство не е започвало управлението с толкова нагли и истерично прибързани мерки по овладяване на всички властови позиции и механизми, което идва да покаже, че това е последният напън на наследствената "комунистическа" и ДС олигархия да укрепи позициите си. Те явно сами усещат, че губят почва под краката си и че времето работи срещу тях.

Протестите трябва да продължат до оставка на това правителство и ясна дата за нови избори!

Страхът от провала

Страхът от провала - най-големият страх на нашето време. Идеята на меритокрацията внушава, че всичко, което ме сполети, сам съм го заслужил - с действие или най-вече с бездействие. Затова и всички панически бягаме от [признанието на] провал - защото ни е забранено да допуснем, че провалът би могъл да бъде нещо друго, освен наша заслуга.

Страхът от провала и култът към успеха са двете лица на един и същи идол, или ако щете идеология - меритокрацията, в чийто нозе са принесени твърде много автентично човешки жертви.

Щастие и рефлексия

Да се запиташ дали си щастлив означава, че вече не си такъв.

Паскал Брюкнер

Да, самосъзнанието, т.е. рефлексията е белег, че щастието ни се изплъзва. При все това в нашия свят щастието има нужда постоянно да се самодоказва и самоудостоверява.  То следва да бъде демонстрирано.

А няма ли тук тъкмо рефлексия -  в стремежа да демонстрирам (дори и само пред себе си), че съм щастлив? 

Да, щастието на съвременния човек носи изконно смъртта на своята възможност в самото себе си.