За смъртта като елемент от живота

Възможно е да гледаме на живота и смъртта като на противоположности. Върху този възглед се основава и един от аргументите в Платоновия Федон за безсмъртието на душата. Ако живота и смъртта са противоположности, то тогава е възможен преход както от живота към смъртта, така и от смъртта към живота. В определен смисъл новородените идват при нас от царството на мъртвите.

Но бихме могли да гледаме на смъртта и като на елемент от живота. Тогава дядо ми би бил мъртъв, едва когато престана да си спомням за него.

Подобен ход на мисли почива върху идеята на Хайдегер, че е възможна смърт само от първо лице. Констатацията на нечия смърт (или на нечие отсъствие) от трето лице не представлява среща с феномена на смъртта. (Всъщност доколкото от трето лице смърт изобщо не е възможна, забравата също по никакъв начин не следва да бъде приравнявана със смъртта.)

Същинският проблем със смъртта идва от там, че в нея се мисли окончателност, която никак не се съгласува с природата на останалите неща в живота. В живота сме свикнали да можем да подновяваме.

Всъщност ценно е да има окончателност, ценно е дори само да я мислим, но ... от първо лице.

Култура vs. натура

Радикално погледнато, за науката (scientia) са възможни само два предмета на изследване - natura или cultura. На първия съответстват т.нар. естествени науки, на втория - хуманитарните.

Как се отнасят помежду си обаче въпросните два предмета, не може да бъда въпрос на отделните науки - това е един привилегировано философски въпрос.

Възможни отговори:
1. Културата е продължение на природата, една специфична натурална област.
2. Културата е надстройка над природата, един изкуствен градеж, който обаче трябва да е съобразен с натуралната база.
3. Културата е еманципация от природата, освобождение от оковите на нуждата и необходимостта.
4. Културата е изопачаване на природата, специфичният грях на напускането на естественото състояние.
5. Културата е подобрение на природата, футуристичното пространство на транс-натуралността.
6. Културата е отрицанието на природата, нередуцируемата до натура сфера на духа.

Човекът е в това отношение е едно изключително измежду живите същества, доколкото той е едновременно субект на всички подобни теоретични конструкти, но също и в качеството си на обект - изипитателно поле на тяхната валидност и опитно поле на тяхната приложимост.
Нещо повече, той е същество, което непрекъснато се чувства призвано да снема и да преодолява своята природност или пък своята културност.

Допълнение:
Въздействието на Хайдегер и Витгенщайн като мислители изглежда почива именно върху това - и двамата изглежда да предлагат пробив отвъд тази досадна и первазивна диалектика на природа и култура.

Срещу ползата от дебелокожието?!?

Предимството да имаш тънка кожа се състои в това, че винаги си в единство със света си.

И че по-бързо би го напуснал, ако се наложи да го търпиш в качеството му на нечовешки.

Душа, гравитация и отказ

I'm not sure that I have a soul. I wouldn't know a soul if I saw one.

Не съм сигурна дали имам душа. Не бих разпознала душа, ако видех такава.

J. M. Coutzee, Disgrace 

Някой вероятно би казал: "Тук, в думите на Люси, има категориална грешка. Душите, подобно на електромагнитните вълни, или подобно на гравитацията, не са нещо, което бихме могли да видим."

Но не. Тук има нещо друго. Умора или отказ от търсачество.

Кант и неевклидовите геометрии

Концепцията на Кант за трансценденталната идеалност на пространството съвсем не изключва възможността на неевклидовите геометрии. Това може да се подкрепи чрез обстоятелството, че Кант различава между „форма на нагледа” и „формален наглед” (виж B160).

Пространството като форма на нагледа е анонимната и онтологически вградена, интуитивна предиспозиция у всеки един от нас към външна, екстензива редоположеност или ситуираност на предметите на външните сетива; предметите, бидейки чрез нея, формата - се явяват именно външни един спрямо друг.

Формата на нагледа (в качеството си именно на негова форма) обаче не може да стане сама предмет на наглед. Нито пък тя (бидейки форма на сетивността) може да бъде директно и безостатъчно рационализирана и чрез това обективирана.

Формата на нагледа допуска различни типове рационализации и това са различните формални, или още по-точно „формализирани нагледи”. А това как аксиоматично ще бъде формализиран един наглед, това самото отваря път към различните геометрии.

И все пак не може да се отрече, че една от тях (именно т.нар. "евклидова геометрия") е в най-ниска степен символна и чрез това най-интуитивна, ако използваме латинския термин за наглед, а именно: intuitio.


* Още Лайбниц различава интуитивно и опосредствано (т.е. символно) познание. Трябва да се има впредвид, че никой наглед qua наглед не може да бъде сведен до поредица от символи. А това означава и по Кант: никой наглед не може да бъде цифровизиран. На цифровизация подлежат изображения, но не и нагледи.

За естетическия човек

Болезнено е, че човек все по-трудно намира с кого да сподели ентусиазма си по отношение на музика, книги, филми.
Някак си, естетическият човек у всеки един от нас остава сам и на тъмно.

А той е крехко същество - бяга от снобския шум, но пък търси споделеност.

Как се отнасят ноема и език?

Ноемата не е нищо друго освен обобщение на понятието за 
смисъл (Bedeutung) до полето на всички актове.

Хусерл, Идеи III

За Хусерл ноемата като принадлежаща към всеки акт на съзнанието е нещо фундаментално, докато понятието за лингвистичен смисъл/значение (Bedeutung) е нещо вторично и производно.

Това е така, защото за Хусерл всяко познание стъпва върху наглед (Schau, Anschaung) и съвсем не върху символно, т.е. знаково обозначение.

Автокаузалността на действието

Делата (τἄργα) ми са повече изстрадани (πεπονθότ᾽), не действани.

думи на Едип
Софокъл, Едип в Колон, (стих 266)

Тук има нещо дълбинно, по философски фиксирано от Софокъл. Можем да го наречем автокаузалност на действието. Човекът действайки, винаги афицира и самия себе си чрез собственото си действие. 

Действието в човешкия свят не е еднопосочен вектор, то винаги има и възвратна сила. Или казано далеч по-синтетично: действието е едно с изтърпяването му от самия действащ.

–––––––––––

* Един от английските преводи гласи:
I suffered those deeds more than I acted them.