R.I.P., Мартин!

Наскоро е починал вокалистът и авторът на песните на една от най-очарователните британски фолк-прог-рок групи - Spyrogyra - Мартин Кокърхам.
Прекрасен, и музикант и човек. Последното мога да твърдя, доколкото имах щастието да се запозная и за кратко да общувам с него.



Spyrogyra са емблематични с ярка мелодична линия и разгръщащи се в неочакван акцент композиции. Съчетание на лиризъм и сарказъм, искреност и възмущение, протест и въодушевление. В това отношение е невероятно въздействащ контраста между високите и чисти вокали на Барбара Гаскин и леко киселинния, на моменти обострен, по Боб Дилъновски ядовит глас на Мартин. И двата гласа, мъжки и женски, допълнително разроени от трескаво забързания зев на цигулката.

Първият албум на Spyrogyra, St. Radigunds (1971), който съм слушал вероятно поне хиляди пъти, свързвам с едни от най-щастливите дни в живота ми - период на ентусиазъм, книги, музика и много бира.

Философия, епохе, безпредпоставъчност

Философията позволява да гледам на света като че ли току що съм се появил в него, като че ли се срещам с него (а и със самия себе си) за пръв път.

А това означава: неутрализирайки (обезсилвайки) всички навици, клишета и стереотипи, в които съм свикнал той да ми се представя.

Епохе'то е свързано с безпредпоставъчността и възможността рационално да симулирам новороденост.
Един, в екзистенциален, и не толкова в теоретичен смисъл, непостижим идеал.

Пасхално

В крайна сметка именно преживяването на страданието - или казано в един по-общ смисъл, на страстите - е това, което ни прави хора.

Специфично човешко е, живеейки, да правим история от страданието, което иначе само по себе си би могло да е толкова натурално. История, която да съдържа смисъл.

Отчаянието, впрочем, е тъкмо в това - да не си способен да откриеш смисъл.

Постструктурализъм и Кръстева

Грозните черти на френския постструктурализъм:

1. Неспособност и същевременно нежелание за какъвто и да било морален ангажимент.

2. Претенция за експликация (или деконструкция) на всеки един културен феномен, съчетана същевременно с хлъзгав, амбивалентен изказ и насилен „наукообразен” жаргон.

3. Претенция за интелектуална мета-позиция (свръхпозиция) спрямо всичко, с изключение на собствения интелектуален статут.

Във връзка с 3. е твърде симптоматично следното: способността на Юлия Кръстева да направи интелектуална история от всичко, с изключение на собствената си биография.

Разликата между интенционален и интендиран предмет у Хусерл

Хусерл различава интенционален от интендиран предмет. Само интенционалният предмет (с оглед на неговата ноематична структура) е иманентен за съзнанието. Интендираният предмет е трансцендентен по отношение на съзнанието, но не в смисъла на отвъден, а в смисъла на неизчерпаем. Интендираният предмет не може да бъде изчерпан в съвкупността на интенционалните актове, включително и в тоталността на неговите антиципации.

Т.е. недостъпността на трансцендентния премет може да се разбира 1. в метафизически смисъл като отвъдност, но и 2. във феноменологически смисъл като неизчерпаемост. Хусерл застъпва втората трактовка.

Ако според Хусерл изобщо е релевантно да се говори за трансцендентен предмет в смисъл, че неговата недостъпност се заключава в неговата отвъдност спрямо съзнанието, това ще е по-скоро онзи теоретично хипостазиран предмет, или онова =Х, което тетично се подпъхва под  предмета на обективиращото научно познание. Предметът на частно-научното познание в определен смисъл е изкуствено трансцендиран, бидейки изтръгнат и заедно с това отчужден от сферата на жизнения свят.

Тяло и трансцендентален Аз

Нещо, което Хайдегер изобщо не тематизира в сравнение с Хусерл (да не говорим за Мерло-Понти), е как аз в крайна сметка се оказвам захвърлен в света си в тяло, как моята Befindlichkeit или разположеност, или настроеност или фактичност, се оказва определена откъм това да съм тяло.

Но тук има и нещо повече от изложеното от Мерло-Понти, което можем да видим тъкмо у Хусерл. Живото тяло не е достатъчно за перспективата от първо лице. В перспективата от първо лице винаги се при-мисля и възможността на тази от трето.
Всъщност именно трансценденталният Аз обуславя възможността аз да гледам на тялото си от трето лице, да свеждам моето живо тяло до определенията на протяжност и корпускуларност, да го мисля в категориите на свойства и техният носител (субект).

Фактът, че не само околните хора (например лекарите), но и самият аз мога да теоретично да свеждам и (дори) практически да третирам тялото си като предмет, доказва все-актуалността на перспективата на трансценденталния Аз.
В един ултимативен смисъл именно възможността на самоубийството удостоверява все-актуалността на трансценденталния Аз, наедно с не-о-предметимостта на последния. Да сложа край на живота си предполага възможността на една инстанция извън моя живот, която се гарантира именно от трансценденталния Аз.

––––
Във връзка с това, че в перспективата от първо лице винаги се при-мисля и възможността на тази от трето (дори и на едно абсолютно трето), виж следния ми предишен текст: Фикцията и солипсизма.

Трансценденталност и самотрансцендиране

Онова, което Хайдегер от периода на Битие и време назовава екстатичност или (само)трансцендиране на Dasein, е всъщност тематизираният от Хусерл и повдигнат още от Кант въпрос - как така трансценденталният Аз бидейки познаващ и осмислящ, е същевременно като емпиричен аз част от света, който той познава и осмисля.

Отговорът на Хайдегер, чрез който той всъщност предрешава въпроса, се състои собствено в това, че в метаприродата (или ако пожелаем - в конституцията) на Dasein е то да е същество, което прекрачва самото себе си в света си.